Заглавие: Лицемерие
Творец: Виктория Петьова Илинова
Държава: България
Виктория Петьова Илинова получава бакалавърска степен в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство „Проф. д-р Асен Диамандиев“ в Пловдив, след което продължава обучението си, като завършва магистърска програма по изкуствата в същия университет.
Творческа визия на авторката:
Изкуството е неизменна част от живота на хората. То е нашият „двигател“ и „храна“ за душата. То витае навсякъде около нас и ако сте достатъчно чувствителни – няма как да го пропуснете.
Както в киното и театъра се играят определени роли, така и в реалния живот, в зависимост от заобикалящата ни среда, ние влизаме в различни роли, обременени от живота и травмите и отчуждени от същността си.
Картината изобразява фигура, обезличена и потопена в тъмната гама от студени цветове като синьо и лилаво, заобиколена от многобройни маски, които човекът си е изградил от дадени образи, прикривайки същността си, използвайки ги като инструмент – за да се адаптира към средата, според момента и заобикалящите го ситуации. Те се превръщат в неизменна част от фигурата и съответно са потопени в същата цветова гама.
Гардеробът, от който се изваждат маските, представлява домашните условия, където човек е сам, само със себе си – избира коя роля да изиграе по-нататък, създавайки различна реалност, в конфликт с това, което човекът всъщност е и какъв наистина иска да бъде, за да се предпази от уязвимост.
Смисълът на многото маски се състои в това, че след изиграването на толкова много роли е трудно да откриеш и разпознаеш собственото си истинско лице.
За да запазя боята и да удължа живота на картината, нанесох финален лак върху матова основа за маслени бои. Лакът, който използвах, се нарича „Матов лак за художници“, който е в допълнение към материалите, които използвах.
Кураторски текст:
В тази творба художничката разсъждава върху опасно хипнотичния характер на филмовото изкуство. Разказването на истории на екрана приканва публиката да си представи себе си в друг свят и в положението на друг човек. То също така приканва зрителя да се замисли за неподозираните дълбини на собствената си личност. „Бих ли могъл да прекося пустинята, за да се срещна отново с любимата си? Бих ли могъл да лъжа с изобретателност, за да премина през опасността, незабелязан от враговете си? Бих ли могъл да се посветя на целите си с всеотдайност и да преодолея всички трудности, които заплашват да ме връхлетят?“
Подобно душевно търсене може да се извърши безопасно в транса, предизвикан от черния голям екран, но тази творба предупреждава за нарцистичните му изкушения. В тази творба андрогинната човешка фигура е разположена в мрачна и безизразна обстановка, в която няма никакви особености или топлина. Топлина се излъчва единствено от куфара, в който се намират всички маски или личности, които човекът може да изпробва. Срещаме се с тази фигура, която вече е захвърлила редица маски, някои от които се падат по двойки, за да повторят трагичните/комичните маски от класическата драма.
Макар че има още маски, които предстои да бъдат изпробвани, лекомислената поза на фигурата не дава особена надежда, че тя ще намери щастие или дори мимолетно удоволствие в някоя от тях. Тази творба не предлага решение, а само предупреждение, че опитването на маски, колкото и да е съблазнително, няма да донесе удовлетворение. – Мери Кейт О’Фланаган, куратор