В забързания свят на филмовото производство, където креативността среща подробно планиране, понякога възникват неочаквани решения, за да се осигури, че една сцена е точно такава, каквато трябва да бъде. Такъв е бил случаят на снимачната площадка на един филм, където обикновена чиния изиграва неочаквана роля в кинематографската история.
По време на снимките има ключов момент в сюжета, който изисква използването на една чиния. Сценографът метикулозно избира такава, но изтънченият режисьор, известен с острия си поглед и перфекционизъм, не бива удовлетворен от избора ѝ. Той изявява желание за нещо различно, нещо по-истинско. В един момент на внезапно решение той се обръща към близък приятел и иска от него да донесе една от своите чинии от дома си.
Приятелят на режисьора, без да осъзнае бъдещата слава на чинията, пристига на снимачната площадка с тази скромна, добре износена чиния. Ръбовете й са леко надраскани, и тя носи следите на безброй хранения, споделени с любими хора. Скоро след като чинията направи своя дебют на камера, сякаш сцената оживя. Същината и автентичността на табелата придава реализъм на момента, повишавайки емоциите на героите и добавяйки дълбочина на разказа.
След като сцената бива успешно заснета, моментът на чинията в светлините на прожекторите приключва, но пътешествието й бива далеч от свършено. Благодарен за приноса й към филма, приятелят на режисьора решава да продължи да използва чинията в ежедневието си. Тя става обичан предмет, не само за сентименталната си стойност, а и за историята, която съдържа върху своята керамична повърхност.
Кураторски текст:
Следващите два обекта, Покривката и Чинията, въпреки че носят различни значения, може да ни насочат в две чудесни посоки на румънското наследство и кино. Когато изследват културното наследство от антропологична гледна точка, всека екип от документалисти би бил поканен на обяд или поне на лека закуска, на маса покрита с типична покривка с дизайн на цветя и стари чинии, принадлежащи на семейството – обстановка, която отваря сърцата и ума и кара разговорът да текне, за да може проектът да оживее.
В същото време вечната закачка за Румънската нова вълна е „седене на масата и ядене на чорба“. Шегата започва като критика, но е и парадокс, който е едновременно въздействащ и силно свързан със кино стила. Въпреки че в шегата има определена доза истина, тя също помага на по-малко опитните да се потопят в красиво богато кино, което смело представя реалността по честен и нефилтриран начин, задавайки важни въпроси за еволюцията (или дееволюцията) на обществото ни, за нашите очаквания като зрители и за предизвикателствата пред статуквото, отново правейки тези два обекта символи на необходимата осведоменост за културното наследство в тези бурни времена. – Сабина Улубеану, курато